Качих първия си стопаджия в живота, а той ми отговаряше с лекота и тъга- Историята на Георги от Ямбол, който пътува на стоп, за да си намери работа
Днес качих първия си стопаджия. Георги, който е на 68 години и е от Ямбол. Докато го возех, му задавах въпроси. Той отговаряше с лекост и горест. Цитирам всичко, което ми сподели:
– Здравей, закъде си?
– За Слънчев Бряг, хотел Арда.
– Защо пътуваш на стоп от Поморие до Слънчев Бряг.
– О, не, аз не съм от Поморие. От Ямбол съм. Вчера потеглих към морето. От Ямбол до автомагистралата са към 6 км, Изминах ги за ден и късния следобяд бях на автомагистралата. Но там е неразрешено да вървим, ние стопаджиите, по тази причина вървях в профил. Стана мрачно и взех решение, да се връщам. Но тъкмо в този миг спря една кола. Чужденци бяха. Трудно се разбрахме. Те говореха на британски, а аз на български. Идвам в Слънчев Бряг, с цел да си намеря работа. Иначе съм изгубен. Ще умра гладен и никой няма да разбере.
– Имаш ли деца, внуци?
– Имам двама сина. Но не съм ги виждал от 4 години. Единия е в Англия, другия в Русия. Наскоро разбрах от други хора, че си имам и внуче. Когато бях по-млад продадох всичките си земи, дадох им парите. Те си купиха, каквото взеха решение – коли, къщи и отпътуваха. Чуваме се понякога. Те все споделят, че ще дойдат да ме видят, само че очевидно са заети. Разбирам ги, младежи, фамилни.
– Жена имаш ли?
– Почина преди 10 години, отърва се. Беше блага и добра жена, нямаше да може да преживее това, което се случва в този миг.
– Знаеш ли, ти си първият човек, който качвам на стоп.
– Благодаря ти, че към този момент няколко часа заставам и нито една кола не стопира. Главата ми се напече, а и водата ми свърши.
– А за какво пред хотел Арда да те спра? Там някой ще те чака или там има къде да работиш?
– Няма никой, отивам там и просто стартирам да обикалям до момента в който си намеря работа. Вече няколко години върша по този начин. Работил съм какво ли не. На 68 години съм, само че усещам че към момента имам сили за работа. Искам да те помоля, не желая да съм нагъл, само че можеш ли да ми услужиш с 50 стотинки, да си купя едно кафе, че по-късно всичкото ходене ме чака още много и да имам сили.
– Имаш ли мобилен телефон?
– Не, нямам такива съвременни неща.
– Добре, ще ти напиша моя номер, и ще очаквам да ми се обадиш, когато можеш, да ми кажеш дали си съумял или не си съумял да си намериш работа.
Да си призная – да повеждам този диалог с този човек бе извънредно мъчно. Едвам си сдържах сълзите пред него. Повечето време той не спираше да приказва, аз просто не знаех какво да кажа.
Изпитах такава тъга… Веднага си показах моите родители – по какъв начин сме дружно, по какъв начин си оказваме помощ и поддържаме. И в този момент усетих в погледа му най-болезненото нещо – самота. Боли ме.
Боли ме, че има деца, които не помнят, от кое място са се появили, не помнят хората, които са ги научили да приказват, да четат, да усещат. Забравят хората, които са им дали живот!
Пиша всичко това, тъй като този човек ме порази. С историята си, с добродушието си, със скромността си!
Не знам дали иска ми се обади, само че се надявам да го направи. Да се обади и да ми каже, че е добре… Аз ще мисля за него, ще се моля и ще се надявам. Дано Господ да му помогне, защото децата му са го забравили и той е самичък. Баща.
